Дневникът на кокер-шпаньола Тервел

17/01/2023

Значи!
Човек като си взима куче трябва да е наясно, че се ангажира с някои съществени отговорности като това да разхожда любимеца си, да се грижи за неговото физическо и психическо добруване и да го храни навреме с достатъчна по качество и количество храна. Не е лесно, знам, но в замяна на това човекът получава отговорен водач на глутницата, наречена семейство. Все пак кучето трябва да бъде възнаградено за поемането на тази отговорност, нали?
Затова от почти десет години в тази глутница у нас се бяха установили следните правила сутрин – разходка, бърсане на лапи, закуска. Правило неотменимо като дишането.
До тази сутрин!!!

Разходихме се както обикновено, което значи, че е по-дълго отколкото моите нужди имат нужда ;-) , но да речем, че подпомагаме мама за някаква цел за брой крачки на ден.
Върнахме се като за съжаление този път никой съсед не беше разсипал крекери по стълбището.
С досада изчакахме с Меги почистването на лапите. Мен ако питате – няма нужда от тази процедура, защото така или иначе ние ще си ги почистим по килима и дивана, но…такова е правилото сутрин и ние доброволно търпим тази процедура, защото идва любимата трета стъпка. Всичко в името на яденето все пак!
До тази сутрин!!!

Защото мама след почистването на лапите най-неочаквано затвори вратата и ни остави сами в коридора.
- Това не е по протокол! – излаях аз.
Сестра ми Меги не разбра какво се случва. Тя е руса и малко бавна в главата, но аз не й натяквам за това, защото е в глутницата само от 3 години и още не е научила добре правилата. Ще стане работата, имам надежди за нея.
Отварям една скоба за да обясня, че ние оставаме в коридора когато подчинените човеци отиват на работа. То аз си го докарах това де, защото (както е известно на аудиторията) често обичам да си почиствам зъбите по всякакъв текстил из къщата – чорапи, тениски, възглавници, одеала… С годините на мама й писна от моите дизайнерски промени и реши, че е най-добре да съм в обезопасената среда на коридора.
Но всеки път преди да ни оставят сами, човеците ни уведомяваха, че отиват „на работа“. То голямо отиване на работа пада – по няколко пъти на ден дори и през уикенда. Не се оплаквам де, трябва да заработват за гранули и лакомства, също за възстановяване на щетите (както ги нарича мама).
До тази сутрин!!!

Тази сутрин мама затръшна вратата без да каже паролата и най-важното – без да ни нахрани. Меги въобще не отрази, че стомахът ѝ е празен. Русо, нали ви казах?!?!
- Ама какво става тука бе! – излаях пак аз и тя подскочи. Все да се озърта и реши, че щом лая значи има защо (естествено!) и тя започна да преглася.
Аз винаги мога да разчитам на нея що се касае до търсене на нашите права. Само подавам тон за лай и тя се включва звучно и пронизително без планове да спре. Роднини сме все пак, подкрепяме се!
И тази сутрин както всички други сутрини!!!

- Останахме гладни! – излаях аз.
- Тервел е гладен! – пригласяше Меги ходейки по цялата дължина на коридора за да бъде сигурна, че всички в радиус от няколко етажа и апартамента са осведомени за лошото стечение на обстоятелствата и нарушаване на сутрешния процес.
Изведнъж вратата рязко се отвори. Аз погледнах мама, която излезе от там, но Меги беше сериозно увлечена в задачата да разгласява нашето мизерно положение, че в първия момент не забеляза.
- Какво сте се разлали бе?!? – извика мама – каква е тази аларма?
- Манджа! – кратко и ясно излаях аз.
- Еййй, човек да не влезе да се изпишка за 2 минути! – започна да нарежда мама и бутна Меги да спре да лае – Голяма работа станала!

Ем голяма работа е, мамо, не следваш процеса - разходка, бърсане на лапи, закуска! Що не пишка на разходката, нали затова излизаме!
Нали???

22/12/2022

Много хора ме карат да разкажа най-тъмната случка от моя живот. Дълго време се съпротивлявах, защото… щом се сетя за това и ми призлява. И за всичко е виновна мама!
Всичко е започнало от там, че мама някога някъде прочела, че германците са първи в света по рак на дебелото черво, защото постоянно ядели сандвичи и суха храна. Затова тя въвела правило в къщи да се яде манджа поне веднъж на ден и всяка вечер самоотвержено готвила за да има манджа за каките на следващия ден. Разбира се, тя и тати купували и неща за сандвичи, защото каките мотивирано обяснили, че няма как да си носиш манджа в кутия на училище. Не че ще се разлее в чантата, ами няма къде да се стопли, нали, пък да ядеш студена манджа било против принципите на мама, та…каките спечелили дискусията и като ходели на училище си носили сандвичи при условие, че на вечеря ще се яде манджа.
Един ден обаче мама забеляза, че саламът много бързо изчезва от хладилника. Тя изнесе лекция за вредата от сухата храна и понеже мократа храна също изчезва, обясниа също, че никак не е хубаво да се хвърля храната за да се прикрива яденето на сандвичи.
В същото време ветеринаторът забеляза, че започвам да пълнея. Няколко пъти спомена на мама, че трябва да ми се намалят порциите, н което аз безуспешно възразих. На последния преглед мама горещо обясни, че ми се дава 2/3 от порцията, но докторът много силно намекна, че няма как да дебелее някой, ако яде малко и навярно той (т.е. аз) яде и още нещо. Мама разгорещено извика „абсурд“, което доведе до (знаете) бръснене, взимане на кръв, бинт и лабораторни изследвания на щитовидната жлеза. Само дето резултатът показа, че тя е здрава права като мене, което още веднъж накара докторът да се скара на мама, че ме хранят с допълнителни неща. Много разбира той от хранене на кучета!
И докато цедят моята безценна кръв, саламът и други неща от хладилника започнаха все по-често да изчезват. Един ден на мама й прикипя като видя, че липсва цяла щафета шпеков салам. Тя строи каките и добре ги разпита, но те геройски вдигаха рамене и викаха в един глас „не съм аз“.
Тогава тати реши да сложи тайна камера. Те двамата не че обичат да си шпионират децата, но много мразят някой да ги лъже и затова тайно се наговориха да следят коя от каките яде само суха храна и да я разобличат с доказателства.
Абе изобщооо – голям шпионски сериал се заформи. Само дето батя ви Тервел тогава беше млад и проЗт и не разбра какво значи това за него.
ЗАЩОТО в момента, в който всички изчезнаха от вкъщи, аз най-спокойно и без никакво бързане се изправих на хладилника, мушнах лапа в дръжката на вратата и увиснах. Вратата послушно се отвори и аз веднага скочих като един истински лъвски лъв. Отварям скоба за да кажа, че е много важно да се скача веднага, защото вратата на хладилника се хлопва на стената и се връща обратно засилена, което ми е причинило не едно и две прищипвания на носа. За да не получават наранявания, бях отработил последователността от действия до съвършенство.
Так – увисвам.
Так – вратата се отваря.
Так – скачам и хващам със зъби каквото докопам.
Так – навеждам се.
Так – вратата се връща и се затваря.
Мляс, мляс, мляс на плячката и после доволен и сит захърквах разхубавителен сън докато някой се прибере.
Да ама в този черен ден хич не осъзнах, че тати като сложи камерата да гледа хладилника ще види и мен. Млад и проЗт бях, какво друго оправдание да имам?!?!
Та вечерта бях позорно разкрит и от тогава станахме единствения апартамент в града, на който е сложен катинар на хладилника. За мен започнаха безкрайните,черни дни на постоянни подозрения и вечен глад!!!
И не стига, че започнаха гладните години, ами и всеки път когато дойдеха гости и попитаха защо има катинар, мама или тати разказваха тази черна история и всички дружно изпопадваха да се смеят.
С две думи – мама е виновна! Ако не ми беше намалила порциите, аз нямаше да търся да си дояждам, нали? Нали?

05/03/2022

На почивка сме. Почивка значи да отидеш на място, което мирише на чуждо. Докато хората лежат по диваните или шезлонгите да си почиват, ние кучетата се съсипваме да работим с носове. Всичко трябва да се обследва, да се подсигури, че от никъде няма опасност и никой страничен няма да те атакува и да ти вземе храната.
А ние сме на почивка в Къщи ,,ЕкоСтар" EcoStar Houses, където приемат с кучета и дават даже отстъпка от цената за да има повече пари за лакомства за кучетата. Това усложнява в началото нещата, защото кучетата преди нас са оставили своето мнение по наболелите им въпроси - колко малко хранят собствениците, как ограничават и без това малкото гранули в порцията и други такива.
Хората си мислят, че като изчистят с прахосмукачка и парцал миризмите от кучетата се отмиват. За вашите аматьорски носове може и да е така, но за нас – професионалистите в душенето – това съвсем не е така!
Та затова на това прекрасно място първото нещо, което всяко уважаващо себе си куче прави е да се изстреля от колата и да започне да научава новините чрез носа си.
Аз така разбрах, че съвсем скоро тук е имало една госпожица, която безсърдечно е била изкъпана с шампоан, не ги е срам! След това подуших радостта на един господин, който е набарал торбата с лакомства докато свалят багажа и напоително се е почерпил. После прекарал много време на тревата с единия собственик, докато другия ходил до града да купува храна. Ха-ха, така се прави мъжки! Браво!
Ама нали е хладно тия дни, човеците не са особено кооперативни за стоене навън. Ей ги моите – само дебнат да си свършим работите двамата с Меги и веднага гледат да ни приберат. А тя моята сестра е за бой да ви кажа – излезе ли навън веднага прави двете работи! Може ли така! Вместо да протака, да се прави, че не може да си намери подходящо място, да ходи насам-натам, тя цврък-цврък и е готова. И естествено човекът от другата страна на повода започва песента „айде да се прибираме“.
Но пък снощната разходка премина много добре. Като се прибрахме мама беше притворила вратата докато бърше лапите на Меги. Аз видях моя шанс и драснах обратно навън.
Бършенето на лапи на моята сестра всеки път е истинска драма. Тя нали е принцеса, не може току-така някой да я дърпа, пък да я бърше и всичкото това 4 пъти. Тя квичи сякаш я колят, дърпа се сякаш я водят на ешафода и се дърпа сякаш ще има полза от тая работа. Аз пък не мога да я разбера – почти три години вече е в тая къща и не разбра, че поне два пъти дневно няма отърваване от тази процедура. И колкото повече се дърпаш, толкова по-дълго е мъчението.
Но тази вечер циркът по бърсане на краката на нейно принцешество беше изцяло в моя полза, защото докато мама се занимаваше с нея, аз не само драснах през вратата, а и развях победоносно уши из района. Сега, само сега, можех да търча накъдето ме води носа без мама да вика след мен, да си душа безкрайно без сестра ми да идва и да ми краде миризмите и най-важното – необезпокоявано да хапна съкровища из тревата.
Обаче тревата в тоя комплекс много чиста бе! Така е излъскана, че чак човек може да се пързаля по нея! Носът ме заболя да търся и търся, но не намерих нито едно съкровище. Явно всеки собственик на куче прибира отпадъците, а мършите или не идват да умират тук или някой ги прибира преди да може някой четирикрак приятел да се отъркаля геройски в тях.
Иво, мой човек, не прави така! Нали си приятел на четирикраките, осигури малко удоволствия и за нас де, забрави тук-таме някое миризливо нещо за да поотъркаме и ние козините, да се поомиришем приятно и да задоволим съкровените си мечти.

Пък ако мама твърди, че след като изчезнах са ме намерили бързо, не ѝ вярвайте. Първо аз не съм се губил ( то къде може да се загубиш в този затворен комплекс) и второ – сам се завърнах след като чух кака да вика „виж, виж“.
(това е една много вкусна команда, след която коремът получава захранване)

Ваш кореспондент от Рогачево, батю ви Терю

01/03/2022

Човек и добре да живее, рано или късно го пращат на училище. Така правят майките.
Първо го е закъсала голямата кака. Аз още не съм бил роден, когато мама я записала на училище. Кака си казала, че ще опита как е една година и ако не ѝ хареса – ще се откаже. Ама то с такъв родител като мама дали е посмяла според вас?
Като видяла как добре ѝ се получават нещата, мама натирила на училище и малката кака. Тук отпорът бил малко по-голям, но въпреки всичко – неуспешен.
Така двете каки изкласили до 12сти клас, но мама не се спря до тук. Тя твърди, че образованието след училище е по желание и двете каки имали желание да учат още. Та затова и двете каки заминаха за далечни училища. Голямата кака отиде чак в Австралия за да е по-далеч от мама.
Малката кака продължава да се мъчи в далечното училище, но а голямата кака ѝ писна, каза „стига толкова!“ и се върна. Лошото е, че се освободи място за амбициите на мама и тя вместо да си вземе трето дете и да тормози него, до кого мислите, че опря?!?! МЕН!!!!

Реши, че съм крайно разрушителен (не знам откъде ѝ дойде тази идея), че съм крайно лаком (т‘ва пък откъде го измисли) и че винаги намирам как да пострадам (защото не разбира от кучешки приключения) и отсече – Тервел ще ходи на училище.
Тервел не беше попитан, ако се сещате. Даже не бях помолен. Нито пък бях убеден. Реши се и толкова.
А училището изисква много енергия – трябва да ставаш когато трябва, а не когато ти се допишка; трябва да не спиш по време на уроците: трябва да не говориш т.е. лаеш; трябва да не отклоняваш поглед от моля-другарката, а така как ще се намират изоставени за ядене неща?!?! Лоша работа ви казвам, ло-ша.
Но нали мама дава манджата, реших и аз като голямата кака да отида да видя, да пробвам и ако не ми хареса – да се отпиша. Чак после осъзнах, че съм попаднал в същия капан – уж е по желание, ама не по твоето, нали?

Оообаче се оказа, че това училище е най-готиното, защото колкото повече слушаш – толкова повече манджа получаваш. Примерно като спиш, спиш и отваряш очи – хоп – едни гранули пред носа ти. Или пък – кучета лаят навън, ти не реагираш и хоп – наградки под формата на вкусно гранулоподобно гурме. Хмм, знам си интереса аз!
Даже мама се учуди, че не лая. „Ама какво става?“ – попита тя. Еми стана каквото стана – Тервел е учЕн вече, ехеееее къде съм аз, къде си ти бе, мамоооо.

Че има и допълнителен бонус – срещам едни такива сладурки… Оооо, красавице, здравей, аз съм батя ти Тервел, намиг, намиг, ще помятаме ли опашки заедно? Намиг ;-)
https://www.facebook.com/NieSKucheto/posts/291225126432271?__cft__[0]=AZUJfrzNq44ouOpt1j5AAA8aLxv4yMpU92rbIcA7DQgiFZqtS6CntcAaRm5IhPQtCMFBObClfFhsij_u6mAfixXKqNADWXMojO6Yfh1hYnHNsu-yBapJZ_1fYYZrdD5q8JiWKHnsIFle1_rUIgzNm6m9&__tn__=%2CO%2CP-R

Няма нищо по-освежаващо и вдъхновяващо от това някой да ти се похвали с резултати! 😍

Дари и Сара се включиха в онлайн тренировките и след няма и 3 седмици вече са налице едно по-спокойно куче и един по-чист хол! 🙌

Когато попитах Дари преди началото на тренировките какво иска да постигне с обучението на Сара, тя посочи близост и спокойствие. Изключително съм щастлива да знам, че вижда напредък и в двете. Сара се чувства по-добре, не следва постоянно Дари зад петите вкъщи, а навън или когато е несигурна избира близост до скъпата си кака и точно до нея се чувства сигурна и щастлива.

Голямо “браво” от мен за тези момичета! 💜 Пожелавам им връзката им да разцъфва все повече и да не забравят да ме спамят със снимки и постижения! ;) 💜


#браво #обучениенакучета #кучета #кучевкъщи #прекрасни #онлайнтренировки #онлайнобучениезакучета

18/01/2022

Защо липсвах ли?
Изучих се ей, професура изкарах, лекции ще водя.
Кака е само придатък - да обяснява и превежда докато аз показвам професорските си умения.
Хайде с мен, да станете учЕни като батя ви Тервел.

22/12/2021

Дечица от Сливен много зарадваха беладжиите у дома със специална картичка чрез тяхната учителка Бори Канова

18/08/2021

(ден едно от пет-шеснайсе дена на село)
Не ги разбирам тия хора значи! Като се стопли времето и започват да говорят за почивка. И не само да говорят, а и планират. Пък на мен ми е ясно – заговорили ли се за почивка – ние двамата с Меги заминаваме на село при леля.
Май съм ви казвал, че леля Снежа Панайотова е учителка и лятото се крие от учениците на село. С тая дистанционна форма на обучение обаче тя дори и на село не може да се скрие, защото интернетът я намирал навсякъде. Як нос има тоя интернет, щом я надушва на толкова далече. Дано поне да не надушва храната ми преди мен, че порцията ми и без това е малка и незначителна като количество – няма да я деля с него я!
Тати се смее, че тая година всичко станало дистанционно, но леля и чичо не можели да ни гледат дистанционно и въпреки модернизацията пак ще трябва да идем на село.
Нямам против, тате. Вярно е, че там режимът е малко затегнат, но пък градината дава много блага за празните стомаси, а когато се съберем с Рая – дбродушната голдънка на леля – купонът става много як.
Затова когато се отвори портата на двора – аз веднага се втурнах и излаях:
- Рая, покажи се!
Започнах да душа следите наоколо за да я намеря и да я изненадам. Леля се разплака, прегърна ме и каза, че Рая вече я няма.
Тя била болничка, много я болял корема и тогава Дядо Боже дошъл при чичо и леля и казал:
- Ще взема Рая в рая. Там няма болка, има много меки легла за възрастните кучета. Също има големи купчини от любимите ѝ гранули. Обещавам, че всяка вечер ще ѝ давам вкусна ябълка, защото в рая има много от тях.
Леля и чичо не искали много да се разделят с Рая, но пък разбирали, че мястото без болка ще е по-добро за нея, затова я пуснали.
Мама пък поръчала един портет от портрети на домашни любимци https://www.facebook.com/petsbymb за да си я виждат постоянно и да знаят, че е добре при Дядо Боже.
Хммм, помислих си аз, щом има купчини гранули в рая...
- Искам и аз в рая! – излаях аз.
- Рано ти е още – прегърна ме пак леля – В рая отиват само заслужилите кучета.
Че така кажи де! Гледай сега какво става – скокнах аз и веднага се втурнах да си заслужа.
(следва продължение)

25/07/2021

- Ииийййииййй, Тервеле – изпищя мама – Какво си направил пак?
- Комфортно място съм си направил, какво толкова. Удобно легълце в пухени пухчета все едно спя в облаците. Ти какво си помисли, мамо?😇😇😇

16/07/2021

И ако не сте разбрали от този пост, нека повторя: аз съм невинен!
Много ми хареса да съм на фотосесия, защото лакомствата валяха като напоителен дъжд върху гладен корем.
Мисля да си поръчвам всекидневно по две сесии между храненията, приемаш ли поръчката Росица Босяцка?

Снимки: Студио "Жълто Куче"

03/07/2021

Сестра ми е голяма принцеса! Ама не по външен вид. Принцеса готованка е тя! Все чака да ѝ се сервира, да ѝ се достави, да ѝ се направи удобно и да ѝ е мекичко.
Даже стигна до там, че не си намира неща, за които да лае, а чака мен да залая и тогава се присъединява. Хич не разбира, че лаенето за кауза и лаенето, защото друг лае, са две тотално различни неща.
Когато аз лая – защото знам за какво лая – то гласът е мощен, дълбок, идва чак от гръдния кош и стига до съседния блок, дори когато прозорците са затворени. Освен това всеки уважаващ себе си лаещ индивид влага чувствата си и това допълва посланието в лая и го прави уникален.
Примери:
Когато извеждат оня кренвирш – дакела от горния етаж – и той почне да вдига врява от радост моят лай значи:
- Млъквай бе! Като те чуя се сещам за кренвирш и огладнявам БАУ, БАУ, АуууУУУУУуууу.
Като чуя някое пале отвън да лае по някоя птичка, аз веднага заемам позиция на възрастен индивид и започвам:
- Тишина там долу! Пречите да възрастните да почиват! Ние на работа ходим! БАУ-БАУ, БАУ-БАУ-БАУ, БАУ ха!
Подобно е и положението когато котките пред блока се скарат и започнат да врещят.
- БАУБАУБАУБАУ, кокошки такива! 24 часа само врясъци от вас, нямате ли къщи и деца да гледате, само на клюки и скандали сте седнали. БАУ, марш от тука, БАУБАУБАУБАУ сиктир бе!
Ама при сестра ми не е така. Тя била миролюбива, отворена към света, търпелива към всички…бла-бла-бла. БЛА!
Истината е, че не разбира кога да лае и кога не, защото то трябва мозък, то трябва мисъл, то трябва опит с тия неща, трябва преценка за кое си заслужава да хабиш мощния си глас и за кое - не! Тя предпочита да се кокони и да спи, докато моят мозък работи, обработва тонове входяща информация и взима решение след решение.
Та Меги само ме чака да хукна нанякъде с бесен лай и веднага се включва. Ама нали милата е руса, тя не разбира какво става и накъде да лае и затова като залая аз – тя започва: отива да лае на входната врата, след това лае на вратата на кухнята, после лае на мен, после лае на тати, после лае на кака, мама и тя получава доза лай… Дори когато аз спра да лая, тя продължава, защото на всичкото отгоре не знае и кога да спре!
Готованка ви казвам! Я да ходи да си намира сама неща да лае, защо лае на моите!

И днес кака докато закусва, аз традиционно се карах на подрастващите пред блока да пазят тишина, Меги пак се втурна да олайва всичко наред.
- Ти знаеш ли за какво лаеш сега? – попита я кака - Само чакаш Тервел да залае за да се включиш. На всяка манджа мерудия си, Меглена! Тервел е манджата, ти си мерудията.

Оххх, най-накрая ме признаха! 😎😎😎
Манджата е най-основното нещо за съществуването на всяко живо същество, а щом аз съм манджата – значи съм най-важния у тази къща.
Казах ви аз, че съм водача на глутницата! Казах ви!
Дори кака го потвърди!

27/04/2021

Откакто кака започнa да учи за възпитание на кучета, взе да ми лази по нервите.
Вярно, че като играем игри получавам много награди, обаче някой пита ли ме дали ми се играе?! То не бяха кръгчета, къщи, арки, място, ориентация… край нямат!
Вече 8 години всеки ден, че понякога и по два-три пъти на ден, им показвам, че съм безкрайно добре ориентиран къде е манджата, правя всякакви кръгчета, минавам през арки и къщи за да запълня стомаха, но въпреки всичко продължава да ме тренира. И аз какво да направя – слаб ми е ангела като помириша наградите в ръката – и се превръщам на маймуна – къща, арка, място, фокус в ръката, осморки… отличник съм!
Но кака не се спира. Не стига, че постоянно ме кара да се мърдам и да играя, ами и измисля команди, които никой не е чувал. А щом никой не ги е чувал, значи и аз не съм ги чувал. Пък щом не съм ги чувал – следва ли да знам как се изпълняват?
Мислите, че си измислям ли?! Не, кака си измисля!
Айде сега ми кажете знаете ли командата „не те питам!“. Чували ли сте я? Знаете ли как се изпълнява? А? А?
Не сте чували и не знаете за какво е, нали? Нали? Е аз защо тогава трябва да знам, че и да изпълнявам!
Ей тая сутрин – мързелувам си най-обикновено и тя ми вика „хайде на разходка“. Ааа, не мерси! Много съм си добре тука излегнат на дивана, затоплил съм си мястото… разхождай се ти.
Тя обаче не разбира. Взе повода и ми го размахва пред очите.
- Бегай от тука! – изръмжах аз и се обърнах на другата страна.
- Не те питам! – каза кака. Аз продължавах да си лежа, защото не я разбрах тая команда. Тя ме дръпна да ставам.
- Рррр – изръмжах аз.
- Не те питам! - извика кака продължавайки да не разбира, че не я знам тази команда. Докато аз я гледах в недоумение какво иска от мен, тя ми нахлузи повода.
- Ррррр – пак казах нежно (според мен) аз.
- Не те питам! – потрети кака. И сто пъти да ми я каже тази команда, като не ме е научила на нея, няма как да ѝ я изпълня, нали?
Но тя, уж разбирала кучетата, хич не разбра, че не знам какво да правя като ми каже „не те питам“. Хвана ме за повода и ме помъкна към вратата.
- Хубу, айде, от мен да мине, ще тръгна с теб – провлачих уши аз. Ама да знаеш – не те разбирам какво искаш от мен с туй „не те питам“!

04/02/2021

Нас диван все ни свързва,
и диван ни дели.
Малко странна е тази
наша дрямка, нали?
Ако аз позахъркам
ти отсреща ръмжиш
и не мога да дремна
кат' в добрите си дни.

Ако ти пък захъркаш
аз не мога така
с мойте лапи да стигна
твойта малка уста.
Как изгрява не виждам
синина върху тях
и не мога да мигна
та чак превъртях.

Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти
Хайде мръдни!

Ти ще се преместиш зная
нещо в мене днес ръмжи.
Най-далечно разстояние
е туй, което ни спаси.

Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти
стига ръмжи!

Ти ти ти
Ти ти ти
Ти ти ти
Хайде млъкни!

03/12/2020

Всичко започна от ей тоя пост (на снимката по-долу).
Увлечен в игрите, които голямата кака ми прави под ръководството на Ина забравих своята същност.
Тия двете се бяха наговорили да ме превърнат в примерно и щастливо куче. В щастливо куче може, но в примерно?
Игрите много ми харесваха да ви кажа. Дават ми задачи, аз ги изпълнявам и хоп- наградка по няколко пъти. Така се научих, че като лежа на леглото си – получавам награди. Като не лая при гърмежи – получавм награда. Като не прося от масата – получавам много награди. На далавера си е, нали?
Но фокусиран в количеството награди аз всъщност започнах да забравям себе си. И което е по-лошо – започнах да забравям и феновете си, ония мили хора, които подкрепяха мен в битката ми с все неразбралата мама и несъчувстващата ми глутница, наречена семейство от хора.
Прочитайки този пост аз се осъзнах. Ето, хората вярват в мен, чакат моето творчество и ме подкрепят в моите опити да се отърва от тиранията.
Планирах всичко внимателно. Голямата кака има поглед на орел, точно като мама. Тя ме следи зорко навън, но пък джобовете са пълни с вкусни гранули. Ако се проявя в началото на разходката, те ще си останат там самотни и неупотребени. Затова планът беше да изпразня гранулите с добро поведение и тогава да зарадвам феновете и грандиозно изпълнение.
Приспах вниманието на кака много лесно – ходя в кръгче, не се отделям от крака ѝ, стоя на място и чакам търпеливо…абееее професор по кучешко поведение съм аз, образец на умен, адекватен и изпълнителен домашен любимец.
Кака до такава степен се зарадва на брилянтното ми изпълнение на всички задачи, че ме остави да се прибираме без да ме завърже на повода.
Не съм ли гениален?! А? А? Не съм ли?
Това беше моя шанс. Докато те двете с Меги щастливо и по женски припкаха и се учеха на „спри“ и „тръгни“, аз намерих най-голямото и най-смрадливото съкровище до една алея и щастливо отпразнувах свободата си. Най-накрая постигнах своя дзен и се превърнах в онова щастливо куче, за което бяха всички тия упражнения.
В тъмното кака не ме забеляза. И не трябваше, нали? Но после рентгеновият ѝ поглед, неминуемо наследен от мама, забеляза щастливо мятащите ми се във въздуха крака.
Щастливото куче рязко се превърна в най-мизерното мокро същество, защото безмилостно бях вкаран в банята и още по-безмилостно бях окъпан. Два пъти. И когато мама си дойде и видя, че красиви миришещи кафяви петна има дори на тавана на банята, ме окъпа още веднъж.
Толкова за разбирането на кучешката душевност. Толкова за себеизразяването и свободната воля.
Толкова за щастливото куче.

14/09/2020

Още като бях млад и зелен в кражбите получих ембарго за стаята на каките.
Разказах ви за това, нали? Тя малката кака беше виновна, че е сложила проекта си на земята да съхне лепилото. Като не предупреждава аз откъде да знам, че не трябва да лягам върху него, пък после не съм виновен, че лепилото залепна по кожата ми и проекта бягаше с мен когато се опитвах да се скрия от гнева ѝ. Невинен бях, ама като не мога да говоря и да се оправдая, така си живея – със забрана да влизам в стаята.
Е, то...също един път изядох ¼ от гоблена на голямата кака, ама мисля, че НЕ това натежа на везните да бъда персона-нон-грата (каквото и да значи това).
Първият път когато мама отиде в командировка, малката кака остави вратата отворена за да ме чува. Аз много добре си спях на дивана в хола, ама като я чух да става до тоалета отидох и легнах на леглото ѝ. Исках да го поддържам топло, да не изстива, че те вечерите през юли стават студени!
Кака не възприе добре това като се върна в тъмното, легна отгоре ми, аз се стреснах и изквичах, тя също изкрещя и въобще си покрещяхме едно хубаво малко след полунощ.
Но от тогава вратата на стаята на каките оставаше затворена дори и когато мама я нямаше и за мен ставаше все по-трудно да се промъквам и да си крия запасите от храна под леглото на малката кака в оня далечен ъгъл, където мама не може да ме стигне колкото и да се протяга.
Това лято обаче малката кака замина на далечно училище. Голямата кака уж щеше да е и тя на далечното училище, ама ѝ казали, че ще учи от далече т.е. от нас. Кое му е далечното като си е в къщи, ама никой не ме пита! И понеже си е в къщи, голямата кака реши да ме прави позитивно куче като ме награждава за всяко добро поведение.
Аз пък бях доволен, че все ми се пълни стомаха и така двамата си живеехме в разбирателство и много бисквити.
Като част от подобряването ми (и липсата на проекти и гоблени в стаята на каките), тя започна да оставя отворена вратата постоянно. Първо реших, че е капан, затова няколко вечери подред спях пред вратата и постепенно се намъквах вътре. Забелязах, че леглото на малката кака е празно и колкото и да я чаках вечер – тя не се прибираше.
Затова взех решение да приватизирам мястото ѝ и най-вече удобната мемори-пяна със сребърни нишки и няк‘ви още измишльотини. Голямата кака много се зарадва, защото вече не бях залепен за мама, а се пренасочвах към нея.
И това до снощи когато (според кака) съм хъркал толкова ужасно, че чак се налагало да става няколко пъти от леглото и да идва да ме ръчка да не ѝ преча да спя.
Първо, искам най-отговорно да заявя, че не съм СЕ чул да хъркам. Аз дори и като спя чувам, куче съм все пак, като например оная нахална муха дето се опитваше цяла вечер да влезе през комарника или пък писъците на хлебарките, които достигаха до нашата баня и избягваха с крясъци преди да се стъпили там, защото едно ултра-не-знам-какво-си им излъчва вълни, които им разбичкват мозъците. Какви неща чуват ушите ми!
Според вас дали няма да се чуя, ако хъркам?!? Ще се чуя, нали! Тя голямата кака е сънувала нещо, при това няколко пъти!
И второ, мама никога не ме е ръчкала вечер, което означава, че аз в другата спалня не хъркам, нали?

Обаче голямата кака продължава да твърди, че съм бил звучен като дъскорезница на високи обороти и трябвало да си купува тапи за уши заради мен. И си мисля…. ако кака не е сънувала… значи е от мемори-пяната, няма от какво друго да е.

30/08/2020

Бях изключително притеснен когато разбрах, че далечните училища започват училище. Като нищо покрай двете каки мама ще запрати и мен надалече.
То си е за притеснение, ще трябва да напрягам мозъка си за учене вместо да изобретявам бели. Добре че каките се усетиха, та скриха мен и Меги при леля Снежа Панайотова.
Не знам дали съм ви казвал за леля – тя е учителка и лятото се крие от учениците на село. Обаче професията така я е превзела, че дори и на село ходи с бележник и пише забележки на всеки провинил се. После ги въвежда онлайн, мама веднага разбира какви съм ги вършил и наказанията почват да се измислят още преди да се е прибрала. Туй електронният дневник е скапана работа!!
От предното лято ние с леля сме заформили примирие. Аз полагам неимоверни усилия да поддържам този тънък лед на относителен мир. Допреди няколко години леля все ме хващаше да правя някоя беля и тогава влизахме в режим „седни тука до мене и няма да мърдаш пет-шеснайсе дена“, ама аз му хванах цаката. Трябва само да не изпускам от поглед леля. Когато тя рязко се обърне – аз застивам. Може и трите крака да са във въздуха, но замръзвам както съм си. Леля сканира, не вижда да правя нещо и решава, че съм кротък. Като отклони поглед – аз чакам още 5-7 секунди и тогава продължавам заниманието си. Освен това се научих, че като ям краставици от корена, не трябва да оставям следи – т.е. трябва да изяждам всичко, а не като преди - да гризвам тук и там. Те не помнят коя краставица къде е пораснала, нали, и минавам метър.
Меги обаче е за първи път на село и е голяма принцеса! Не можела да спи на пръст или цимент. След като първия ден дори не седна навън, леля се принуди да й изнесе черга, за да може нейно величество принцесата да си посядва и полягва. Тя губи, ако питате мен. Ние с Рая (голдън ретрийвър) като се овъргаляме в прахоляка се образува един бетонен слой и нито комар, нито бълха може да го пробие. А селските бълхи бая зъби имат! Като ме захапе и звезди виждам ей! Така че като си бетонираме козините и си живуркаме животеца необезпокоявани. Пък Меги като не разбира – нека я хапят и да квичи като заклана!
Всичко си вървеше по план, докато една вечер като си лягахме, чичо каза:
- Мирише ми на домати.
- Ще ти мирише ами, цял ден лютеница бърка – контрира леля.
На следващата вечер чичо каза:
- Мирише ми на вкиснало домати.
- Сигурно не си си измил ръцете след като прави салата – промърмори леля.
- Ай ся! – ядоса се чичо – мих се, то иначе с тоя лук щеше да смърди още повече. Ама ми мирише!
- Е от какво ще ти мирише?
- Тервел да не е направил нещо? – попита чичо. Еййй, веднага аз съм им виновен!
- Той яде краставици, не домати. Заспивай сега, утре ще го гледаме.
На другата сутрин докато с леля приготвяхме закуската, чичо и Меги се мотаха по двора. Изведнъж чичо взе да крещи:
- Снежкооо, крий ракията.
- Какво ти стана бе! – изскочи навън леля.
- Ракията крий ти казвам бе, на най-високата полица я вдигни.
- Щур човек, на закуска за ракия се развикал! Превъртя ли нещо?
- Ей гледай я Меглената – краде домати от градината, виж я цял домат е помъкнала в уста, и ги крие в къщата. Табуретков пък краставиците ни съкращава! Тия двамата ще ни изядат ушите, за една салата зеленчук няма да оставят! Сал едната радост ракията да ни оставят! Крий шишетата веднага!