13/05/2023
Най-ярката звезда💔
Роден съм на улицата.
Познавах всяко кътче в квартала, където живеех.
Бездомен, но щастлив и свободен.
Заспивал съм гладен, заспивал съм и сит.
Имах приятели, имах и врагове.
Това бяха най-щастливите години в живота ми.
За съжаление дойде най-страшният ден.
Денят в който живота ми се преобърна за миг.
Бях жестоко пребит от дяволите с човешки лик.
Успях да избягам с последни сили.
Губех сили, но продължавах да бягам.
Влязох в двор, скрих се под една барака.
С всяка секунда ми ставаше по-леко на душата, усещах топлина.
Отпуснах се, изгубил съзнание.
След дни се събудих от силен шум.
Бях много уплашен, опитах се да стана, но не успях.
Чувах говор, помислих си, това е краят.
Една ръка се протягаше към мен, треперех от страх.
Същата ръка слагаше под бараката храна и вода.
Цял ден не помръдвах.
С нетърпение очаквах вечерта.
С падането на ноща отново се опитвах да стана, но не успявах.
Хапвах малко, водата изпивах до дъно.
Всеки ден ми носеха храна и вода.
С много усилия започнах да се движа.
През деня идваха няколко човека, говореха ми тихо и спокойно.
Усещах, че са добри хора, но бях недоверчив.
Мина месец преди да изляза от скривалището си.
Престраших се, излязох, а срещу мен стояха двама души, гледаха ме и се усмихваха.
Тръгнаха към мен, погалиха ме.
Силите отново ме напускаха.
Строполих се на земята.
Ръцете които ме хранехе всеки ден, ме взеха на ръце и ме сложиха на одеало.
С всеки изминал ден недоверието ми се превръщаше в привързаност към моите спасители.
Минаха месеци преди да заживея спокойно, без страх.
Живеех в огромен двор, имах приятели няколко котки и любящо семейство.
Раните зарастваха, само белезите напомняха за кошмара през който преминах.
Изминаха няколко години, щастливи години.
Възрастта не ме пощади, разболях се и ослепях.
Семейството реши да продаде къщата, но само на хора, които ще се грижат за мен.
След месеци я продадоха.
Тъгувах..
Движех се все по-трудно, живеех във вечна тъмнина.
Цял ден се препичах на слънце.
Бях стар, сляп и много болен.
Новото ми семейство често ми крещеше, пречех им.
Един ден ме събудиха със силни крясъци.
Започнаха да ме бутат към портичката.
Не виждах, но познавах всяко кътче.
Избутаха ме и заключиха след мен.
Няколко дни лежах пред портичката, гладен и жаден.
Усещах, че съм нежелан и тръгнах.
Без посока, обзет от страх.
Сляп и трудно подвижен, без желание за живот.
Чуваха се хора, коли.
Легнах уморен.
Усетих топлина и онази ръка, която излекува преди години тялото и душата ми.
Погледах отгоре къщата, любимото ми семейство.
Сбогувах се..
Последната ми сълза се търколи в калта.
💔🐶
текст: Цвете Цветелинова